Отварачка "отваря" всякакви ситуации

През детските очи всичко се превръща в уникален вселенски ресурс

Здравей, Алексей,
Не знам откъде да започна... Не съм свикнала да хленча и да се оплаквам, но май стигнах... задънена улица, може би трябва да кажа – задъненИ улицИ: работа, пари, квартира, връзки... Като в принципа на доминото – докато търся изход за едното – събаря се следващото...

Понякога не знам коя съм и кое е онова, което ме кара да пазя равновесие.
Вече научих, че "добротата е по-скоро слабост, а не сила", "в бизнеса няма чувства, а само интереси", а и "никой мъж не харесва умни жени"... Разбирам, че това са натрапените калъпи, но не разбирам как да разбия "желязната" им логика.
Наложи се временно със сина ми да живеем при майка ми и брат ми. За да изляза на квартира – ми трябва работа, а в малкия град или няма работа, или има оправдания, че не могат да ти платят – улучвала съм и двата варианта. Ако остана – трябва да слушам от сутрин до вечер колко е несправедлив животът, колко са кофти политиците, как на държавата не й пука..., а това ужасно ме потиска.
Да прибавим, че съм поръчител на хора, които не могат да си върнат заемите, аз също имам мои...
Все едно съм на кръстовище и не знам коя е вярната посока.
Когато прочетох "Животът може да е чудо", сякаш се върнах назад в детството, стана ми топло, уютно и забавно. Започнах да откривам едни потънали земи в мен, за които бях забравила... Когато прочетох "Ако животът не е чудо" – направо си бях у нас...
Как да намеря себе си и слънчевата посока в живота си, която ще ми случи добре платена работа – тя пък – квартирата, която ще населя с уют и приятели, на които мога да вярвам. Не съм уплашена, но уморена – да. А знам, че чудесата се случват...
Благодаря!


Здравей,
Много истински си ги описала нещата – сигурен съм, че доста хора ще открият собствената си история в твоето писмо.
Бих искал обаче да отбележа следното: опитвай се да излизаш от обективисткия възглед за Вселената. Ти и света не сте две отделени реалности и той не е чужд и враждебен. Оставам с впечатление, като че ли вътре в себе си държиш един свят, който не само е различен, но и противостои на онзи, гадния свят отвън. Вътре е ок – светло и приятно, а отвън - мрачно и кално... Може би затова е усещането за дезориентираност? И вероятно затова си се почувствала у дома, уютно и топло и като в детството, след като си прочела книгите – защото те показват живота отвъд това изкуствено разделение, през естествената свързаност  "аз-свят" и в целостта на съществуването.

Ивето е предала тези отношения по един наистина прекрасен начин. Спомни си, например, в края на "Животът може да е чудо", когато Ади вижда отварачка на алеята и с детски възторг открива в нея уникален вселенски ресурс. "Отварачка отваря всякакви ситуации", възкликва детето в нея. Децата имат тази "чудесна" способност да изживяват всичко в свързаността му с всичко останало и то така, като че ли всяко нещо е чудо. Те нямат проблем да пресвързват нещата по нови начини, да създават свободно качествено нови и при това – действени взаимовръзки между себе си и света. Сигурно се сещаш за примера с детенцето и "вълшебната сламка" от предишен материал – точно за това става въпрос.

Когато преодолеем тази нагласа за отделност между нас и света, тогава ще преформулираме и нагласата си за чудесното и ще започнат да се материализират неща в този спектър. Нашият социум ни е накарал да повярваме, че животът е "обикновен", т.е. сив, безрадостен и мъчителен през повечето време, а чудото е нещо свръхестествено, което се случва само понякога и само на избраниците (по неясни критерии).  Всъщност, нормално е точно обратното – животът да се живее в радост, като чудесно приключение.  Точно тази нагласа отработваме и на курсовете "Животът може да е чудо".

Може, като начало, директно да ползваш "Отварачка отваря всякакви ситуации" като "мантра". Повтаряй си я, когато се сетиш за някоя от проблемните ситуации в живота ти. Избери си и ритуално една възхитителна вълшебна отварачка и я назначи да върши точно това – да отваря всякакви ситуации за теб. Носи я в себе си или й определи "работен кабинет" в някое чекмедже, например. От време на време отваряй да я питаш как се справя, пожелавай и успешен ден... :)

И като казах чекмедже, се сетих за една проста техника за привличане на "хубавини" (т.е. кой каквото иска, с полза за себе си), която наскоро споделих и в групата "Животът може да е чудо" във фейсбук. Всичко, което може да се отваря (гардероби, чекмеджета, ракли, шкафове...) върши работа. Когато излизаш, остави някое от тези съоръжения отворено, със заръката да събира различни хубавини за теб:-) След това, от време на време, отваряй и си пускай по някоя от събраните хубавинки - да си я ползваш :-) И така, зареждаш, разреждаш... колкото ти се иска.

Поздрави и пожелания за много радостни чудослучвания!
Алексей

Трябва ли да омаловажаваме проблемите?

Здравейте Алексей,
Много ме заинтригувахте с вашите статии, също и книгите на Иви и смятам да посетя предстоящия семинар в Пловдив.

Бих искала да ви попитам обаче дали потенциалът може да бъде насочван за преодоляване на проблеми в лични отношения. Дали всъщност трябва да ги виждаме като проблеми или да ги омаловажим и да търсим нестандартни начини за решаването им? Питам, защото в следствие на дългогодишно търпение и стискане на зъби по повод конкретна ситуация, вече се появиха здравословни проблеми - нарушена акомодация, силно главоболие, проблеми с вестибуларния апарат, разни дерматити и други странни такива, а изследванията ми са в норма - нищо смущаващо за лекарите. И работата ми страда от това, защото съзнанието ми е ангажирано с друго, а не с това, което трябва да върша. Само ако можеше да изляза по някакъв начин от ситуацията, да не съм вече в нея или да я погледна по друг начин, щеше да е много добре... По идея на Иви издадох разрешаваща заповед нещата да се развият по най-добрия за мен начин :) Надявам се да успея да дойда на семинара, а ако можете, дайте междувременно и вие някоя идея! Благодаря много!


Здравейте,
Бих искал да се извиня на тези, които са ми писали преди вас, но реших да отговоря първо на това писмо, защото то насочва към определени базисни понятия, които е добре да изясним.
В интервюто, което беше публикувано скоро в Edna.bg, споменах някои от основните характеристики на потенциала: той е неутрален и е на разположение на всеки да го проявява в различни степени и по различни начини.
Потенциалът може да бъде използван, за да си създадем проблеми и тези проблеми могат да бъдат от всякакво естество: лични, служебни, здравословни и т.н. – ние сме тези, които задаваме параметрите.
В предишен материал говорихме за картата и как тя очертава нашите граници, които поставяме при възприемането на  действителността. Казахме, че "картата не е територията", защото нашите представи за реалността не са реалността сама по себе си.
Всъщност обаче също толкова вярно е и едно друго твърдение, което на пръв поглед изглежда противоречиво: "Територията е картата". Тази идея на практика ни разкрива същата истина, погледната от другата страна, а именно, че реалността се формира от нашите мисли. "Наблюдавайте мислите си – те стават ваша съдба", казва мъдрецът.

Идеята, че светът е наше огледало и ние сме в много силна и непрекъснато работеща връзка с него, както и различните практики, свързани с тази идея, идват още от древността. Каквото излъчваме ние към това огледало, то го отразява, създава като образ и го вгражда в живота ни или казано по друг начин, реалността заема формата на модела, който й подаваме.
Потенциалът обаче може да бъде проявяван и в посока за разрешаване на проблемите ни, независимо от какъв характер са те.

Как става това?

Има една част от вашия въпрос, която ни насочва директно към разликата в подхода, който аз ползвам в работата си и този на класическата психология. Вие питате дали всъщност трябва да виждаме проблемите като проблеми или да ги омаловажим и да търсим нестандартни начини за решаването им?
Класическата психология се отнася много сериозно и стандартно към проблемите -дефинира ги, обяснява ги, анализира ги, с идеята, че така ще стигне до решението. Имам клиенти обаче, които години наред са ходили на психоанализа и са се превърнали в страхотни експерти по обясняване защо им се случват определени проблеми, но за съжаление нямат никаква идея как да ги решат, а в живота им нищо не се е променило, освен това, че могат да говорят по-дълго и убедително за същите тези проблеми.
Не става въпрос за това да отричаме, че има проблем или да го "омаловажим" в смисъл да се преструваме, че го няма, но е напълно достатъчно да констатираме дадена ситуация като проблематична, без да е необходимо да задълбаваме твърде в нея.
Основното е да излезем от мисленето, което я е създало, от проблем-правещата логика, в която е затънало съзнанието. Ние се опитваме да прилагаме едно и също мислене както в творенето на проблеми, така и в решаването им. Проблемът обаче не може да даде решението – то се намира извън него.
Моделът "проблем-решение" не работи и Айнщайн го е изразил много точно, заявявайки, че "не можем да решим проблемите, като използваме същия тип мислене, който сме използвали, когато сме ги създали". С други думи: както една АЕЦ не произвежда праскови, а ток, така и проблематичното мислене не произвежда решения, а проблеми.
Нашата задача е да излезем от възпрепятстващото мислене и да влезем в режим, който разрешава границите ни да се разширят и да отпаднат бариерите в менталните модели, които ни пречат да бъдем щастливи. В този смисъл, Ивето (Ивинела Самуилова –бел.ред.) ви е дала чудесна насока да смените ограничителната заповед, която сте издала сама на себе си и изпълнявате в тази конкретна ситуация, с разрешителна заповед, която съдържа много възможности за развитието й.
Това вече, от позицията на матрицата, е нестандартно (и несериозно) отношение към проблема и за нейно нещастие тя няма алгоритъм, с който да отреагира. Именно затова то сработва!
Има много нестандартни (и за наше удоволствие – много забавни) техники, които може да приложите към вашата ситуация. Една от тях, например, която разглеждаме и на курса , е т.нар. "пренаписване на сценария".
Тук идеята е да излезем от логиката на проблема, да спрем да дълбаем в него, да подходим с нагласата: "Пет пари не давам какво конкретно се е случило, (но то не ми харесва)" и след това да създадем нов сценарий, в който не само да липсват негативните последици от стария вариант, но да има ясно формулирани позитивни последици за живота ни. Така не само ще успеете да видите ситуацията по един нов начин, но може да очаквате неочаквано развитие и то да се окаже по-добро от всичко, което сте си представяла...

Как да променим "мисленето чрез граници" в "мислене чрез възможности"?

Когато конструираме реалността си по начина, за който говорихме в предишния материал, се оказва, че всъщност сме създали за себе си живот в една механистична Вселена, управлявана от негативистични социумни кодове, които предразполагат към мислене чрез граници и невъзможности.

В книгата "Ако животът не е чудо" Ивинела Самуилова е описала много красноречиво какво се случва с живота ни, когато използваме подобно мислене като навигация. Чрез историята на Мила и разговорите в групата "Животът може да е чудо", са показани различни карти и модели, които много точно онагледяват реалните рамки, в които се вкарваме сами: страховете, които ни движат, убежденията, на които робуваме, етикетите, които лепим на себе си, на хората, с които общуваме и на ситуациите. (Колко пъти сте определяли дадена ситуация като безнадеждна, спомняте ли си?)

В механистичната Вселена често ни се струва, че сме притиснати в ъгъла в състояние на безизборност и невъзможност да намерим работещ вариант.
Спомням си един случай от моята практика: младо момче, което имаше физическа деформация – от едната страна на лицето устната му бе подута и с израстването този дефект също се увеличаваше, като изкривяваше цялото лице. Бяха правени редица медицински изследвания, без да бъде установена физиологична причина.

Това, което тогава направих, бе да му помогна да освободи потенциала и да го накара да заработи така, че да излезе от невъзможното кодиране, което матрицата бе направила опит да му вмени, а именно, че има "вроден дефект, който не подлежи на лечение".
Една от задачите, която момчето получи, бе да си закупи тетрадка-речник и да започне да рисува симетрични фигурки от двете страни на разделителната линия: отляво квадратче – отдясно квадратче, отляво кръгче – отдясно кръгче и т.н. Съвсем скоро отокът на устната започна да спада и не след дълго симетрията на лицето бе възстановена – само и благодарение на това, че момчето промени отношението (картата) от "невъзможност" на "възможност", а Вселената, както вече знаем, винаги откликва.

За съжаление, живеем в социум със здрави позиции и многовековни традиции в негативистичния опит, който твърде рано възприемаме като нормална изходна позиция за живота си и затвърждаваме през целия си жизнен път.
Попадаме от една проблематична ситуация в друга, без дори да подозираме, че като сме приели този ограничаващ възглед за Вселената, сами водим живота си към нещастия, чрез следването на модели, които приемаме на доверие и едва ли не по подразбиране, като неподлежаща на съмнение истина и статукво на света от неговото сътворение.
При това сме се превърнали в големи експерти в обясняването и защитаването на тези негативистични позиции, в които сме се окопали. Изглежда като да сме развили патологична пристрастеност към проблематичното обосноваване и аргументиране, а проблематичната логика е поставена на пиедестал.

Обърнете внимание колко много от съвременните западни гурута на т.нар. позитивно мислене не могат да излязат от капана на този модел: на пръв поглед изглежда като да ни убеждават да утвърждаваме себе си и света позитивно, но само от презумпцията на това колко сме дефицитни и несъвършени...
Преди да започнем да мислим позитивно, трябва да се отучим да мислим и да действаме негативно – т.е. по този възпрепятстващ щастието ни начин. Да се опитваме да мислим позитивно от позицията на проблематичното възприемане на себе и света, е като да се опитваме да си облечем ново палто, без да сме съблекли старото – ставаме още по-тромави и ограничени в движенията си.

Когато започнем да възприемаме себе си и света ресурсно, чрез възможности, а не чрез ограничения и недостатъци, само тогава можем да възстановим онази изначална, жива връзка между нас и Вселената. Ще разпознаете, че вие и Вселената сте отново едно цяло по усещането за синхрон, лекота и радост в ежедневието ви, в общуването ви с другите и във всички взаимодействия с вашата реалност.

Егото e най-големият ни изолатор от света

Как и защо човекът и Вселената са започнали да си "го мерят"

Нашият социум ни е натрапил един обективистичен възглед за Вселената, според който тя е нещо външно, чуждо и враждебно по отношение на нас.

Този модел ни предоставя една обективна реалност с нейните независещи от нас обстоятелства, с които ние трябва да се борим, а всяко постигнато нещо се заплаща – със здравето ни, с жертва на свободно време и любими занимания, с конфликти в отношенията и т.н.

Когато връзката между Вселената и човека е разрушена, това разделение очертава дебела граница помежду ни и взаимодействията ни вече са взаимодействия между субект и обект, които "си го мерят".

Субектът "аз" очертава границите на егото, а то ни вкарва в титанични борби за надмощие с всичко извън себе си.

Това, от което се нуждаем, е:

- промяна на възприемането на връзката ни със света,

- излизане от този обективистки модел за Вселената,

- възстановяване на изначалната свързаност и

- разширяване и отваряне на границите на егото, зад което всъщност стои нашето природно аз. 

То много добре знае как да се оправя в света, който не е негов враг, а съмишленик и естествена среда.

Как може да се случи това?

Има доста практики, които помагат да се намали идентифицирането с "аза". На курсовете ние правим много практически упражнения именно в тази посока на разширяване на вътрешните граници, които е формирало егото, основно чрез етикетите, които сме получили или сме си поставили сами.

Истината обаче е, че така сме свикнали да поставяме знак на равенство между същността ни и егото, че много хора биха се изплашили ужасно от перспективата да изгубят идентификациите на социумната си личност - етикетите на "аза" си.

Един показателен случай от курса, който е разказан и в книгата "Животът може да е чудо", беше с една участничка по време на упражнение за разетикетиране.

Част от упражнението бе символично да се освободим от етикетите си (позитивни и негативни), като накрая ги изхвърлим в коша за боклук. Тази жена отиде и изрови от коша своите си етикети (записани на листчета), прибра ги грижливо в чантата си и си тръгна.

Всичко в нашето общество се филтрира през "аза", през "мен". Ако обаче отместим погледа си от себе си като его-формирование, ако се откажем от главната роля и претенциите за значимост, ако успеем да разширим собствените си граници на изкуствено създаден субект, отделен от света, ще установим, че зад това его има едно природно аз, което е много по-широко, което е част от едно цяло, което няма дефекти, дефицити и несъвършенства, и в което дори няма понятие за "проблем".

Дон Хуан (на Карлос Кастанеда) много точно отбелязва, че ние трудно можем да разкажем дори най-незначителна история, без да превърнем веднага себе си в главното действащо лице. Нещо повече: забележете как, когато някой друг разказва собствена история, ние веднага я съотнасяме към опитността на нашето "аз" и всъщност дори не вникваме в казаното от другия човек или вникваме дотолкова, че да препратим разговора към себе си: "А пък на мен веднъж какво ми се случи...", "Ако ме беше попитал/а...", "Аз на твое място...".

И понеже споменах дон Хуан, се сещам за едно негово упражнение, което може да пробвате за седмица: опитайте се осъзнато да говорите и мислите, без да използвате "аз", "мен", "себе си" и т.н... 

Може да се изненадате да установите как контролът се премества от социумната ви креатура - егото - там, където нещата са под контрол така или иначе, без да се налага вие да ги контролирате - в природното аз...

Когато тази наша природна способност заработи, всичко се променя и то не задължително с гръм и трясък, а често пъти – леко, тихо и всеобхватно. Все повече проблеми си отиват от живота ни, без дори да кажат "довиждане" и все повече различни и радващи ни неща, започват да се случват в него.

Това е истински вълнуващо и приятно преживяване, а и начин на живеене изобщо.

Как попадаме в матрицата?

Неблагоприятните житейски ситуации говорят за чужди модели в нашия живот

Има редица експерименти, които онагледяват как формираме убежденията си за живота, базирайки се на чужд опит. В един такъв експеримент били използвани 9 зелени лампи и 1 синя.

Участниците имали задача да посочат цвета на лампата, когато ги попитат. На 9 от 10-те участници било наредено да кажат, че десетата, синя лампа, е също зелена.Десетият участник, който не подозирал за уговорката, бил оставен да отговаря последен.

Когато първият участник съобщил, че 10-тата лампа е зелена, десетият бил готов да реагира, но като видял, че другите останали безучастни, си замълчал. Когато вторият, третият, четвъртият... също назовали синьото – зелено, той още имал съмнения, че е възможно те да грешат. След 7-я участник, "опитното зайче" на експеримента започнал сериозно да се съмнява в собствените си възприятия на реалността.

Когато дошъл неговият ред да назове цвета на лампите, той категорично, без грам колебание, назовал синята светлина – зелена, така, както били направили всички преди него.
Този експеримент, макар и фрагментарно, онагледява много добре как действа конструирането на ментални модели в психиката ни през внушенията на външната среда.

В книгата "Животът може да е чудо" е обяснена много добре една идея, която е и отправна точка в курсовете, които водя. Това е идеята от по-новата психология, че "картата не е територията".

Какво означава това?

Всички ние заучаваме и в последствие сами доразвиваме определени модели на мислене и поведение за живота. Тези убеждения обаче не са живота сам по себе си, а само нашата представа за него, матрица, в чиито рамки започваме да функционираме...
Често картата-матрица изземва нашата функция да управляваме живота си и в един момент ние се оказваме в ситуация да живеем според модели и предписания, които са чужди и не ни вършат работа.

Почти всяка проблемна ситуация, с която се сблъсквам в работата си, е причинена именно от този конфликт между картата, с която борави човек и реалността, в която той има някаква потребност, но на която тази карта не може да отговори адекватно.
Добрата новина е, че картата подлежи на промяна, а реалността реагира на промяната – т.е. ние сме способни да изработим други убеждения, които да ни служат по-добре в конкретни житейски ситуации.

Много лесно, както видяхме и в експеримента с лампите, човек подменя собствените си разбирания и опитност с правилата на матрицата. Всички в по-малка или по-голяма степен позволяваме тази матрица да поеме ръководството на живота ни, вместо нас. А това е като да изпълняваме доброволно клаузите по договор, в чието съставяне нито сме участвали, нито сме го подписвали...

Затова едно от нещата, с което започваме курса, е да проверим собственото си усещане, заявявайки: "Не спазвам договори, в чието съставяне и подписване не съм участвал".
И вие можете, в този момент, да затворите очи и да пробвате за 1-2 минутки какво ще почувствате, когато отправите това директно насочено към картата-матрица предизвикателство.

Ако се обърнете към конкретните ситуации в ежедневната ви реалност, може би ще установите, че в много аспекти на живота контролът не е ваш и въпреки, че ви е некомфортно, следвате предписания, които не сте задали вие.

Интересното е, че често пъти получаваме директни знаци,които в много случаи се проявят много буквални чрез тялото. Сещам се за един показателен случай с жена, която изведнъж, без никаква физиологична причина, беше получила схващане на краката и буквално не можеше да върви. Невролозите бяха предположили тежка диагноза, свързана с нарушение на функцията на мускулната система и периферните нерви, но за радост изследванията със специална апаратура, не я бяха потвърдили.

В последствие стана ясно, че тялото е отразило нейната нагласа по повод конкретна ситуация. Оказа се, че жената бе стигнала до сериозен блокаж в личните си отношения и понеже не предприемала дълго време промяна, заради притеснения от сорта на "какво ще кажат хората" (в случая близките), тялото й беше реагирало по този начин, красноречиво съобщавайки й, че е време да спре и да промени модела, защото картата, с която се движи в реалността, вече не й служи добре.

Използвахме една техника, която разглеждаме и на курсовете – за пренаписване на конкретен сценарий. Тази техника помага да се промени мисленето чрез граници в мислене чрез възможности. В конкретния случай промяната в картата накара реалността да реагира много интересно и ситуацията се разви съвсем леко, без никакви драматични сцени, за разлика от това, което тя беше очаквала в стария си сценарий.