Как и защо човекът и Вселената са започнали да си "го мерят"
Нашият социум ни е натрапил един обективистичен възглед за Вселената, според който тя е нещо външно, чуждо и враждебно по отношение на нас.
Когато връзката между Вселената и човека е разрушена, това разделение очертава дебела граница помежду ни и взаимодействията ни вече са взаимодействия между субект и обект, които "си го мерят".
Субектът "аз" очертава границите на егото, а то ни вкарва в титанични борби за надмощие с всичко извън себе си.
Това, от което се нуждаем, е:
- промяна на възприемането на връзката ни със света,
- излизане от този обективистки модел за Вселената,
- възстановяване на изначалната свързаност и
- разширяване и отваряне на границите на егото, зад което всъщност стои нашето природно аз.
То много добре знае как да се оправя в света, който не е негов враг, а съмишленик и естествена среда.
Как може да се случи това?
Има доста практики, които помагат да се намали идентифицирането с "аза". На курсовете ние правим много практически упражнения именно в тази посока на разширяване на вътрешните граници, които е формирало егото, основно чрез етикетите, които сме получили или сме си поставили сами.
Истината обаче е, че така сме свикнали да поставяме знак на равенство между същността ни и егото, че много хора биха се изплашили ужасно от перспективата да изгубят идентификациите на социумната си личност - етикетите на "аза" си.
Един показателен случай от курса, който е разказан и в книгата "Животът може да е чудо", беше с една участничка по време на упражнение за разетикетиране.
Част от упражнението бе символично да се освободим от етикетите си (позитивни и негативни), като накрая ги изхвърлим в коша за боклук. Тази жена отиде и изрови от коша своите си етикети (записани на листчета), прибра ги грижливо в чантата си и си тръгна.
Всичко в нашето общество се филтрира през "аза", през "мен". Ако обаче отместим погледа си от себе си като его-формирование, ако се откажем от главната роля и претенциите за значимост, ако успеем да разширим собствените си граници на изкуствено създаден субект, отделен от света, ще установим, че зад това его има едно природно аз, което е много по-широко, което е част от едно цяло, което няма дефекти, дефицити и несъвършенства, и в което дори няма понятие за "проблем".
Дон Хуан (на Карлос Кастанеда) много точно отбелязва, че ние трудно можем да разкажем дори най-незначителна история, без да превърнем веднага себе си в главното действащо лице. Нещо повече: забележете как, когато някой друг разказва собствена история, ние веднага я съотнасяме към опитността на нашето "аз" и всъщност дори не вникваме в казаното от другия човек или вникваме дотолкова, че да препратим разговора към себе си: "А пък на мен веднъж какво ми се случи...", "Ако ме беше попитал/а...", "Аз на твое място...".
И понеже споменах дон Хуан, се сещам за едно негово упражнение, което може да пробвате за седмица: опитайте се осъзнато да говорите и мислите, без да използвате "аз", "мен", "себе си" и т.н...
Може да се изненадате да установите как контролът се премества от социумната ви креатура - егото - там, където нещата са под контрол така или иначе, без да се налага вие да ги контролирате - в природното аз...
Когато тази наша природна способност заработи, всичко се променя и то не задължително с гръм и трясък, а често пъти – леко, тихо и всеобхватно. Все повече проблеми си отиват от живота ни, без дори да кажат "довиждане" и все повече различни и радващи ни неща, започват да се случват в него.
Това е истински вълнуващо и приятно преживяване, а и начин на живеене изобщо.
